На стълбите

Влизам в блоковото стълбище. Уважавана възрастна леля тъкмо влиза в асансьора. Той ме пита:
-Качете се в асансьора?
-Не, благодаря, качвам се по стълбите.
На 6-ия етаж вратата на асансьора се отваря и дамата излиза.
-Е, защо не дойде с асансьор?
-Вече споменах, че се качвам горе, госпожо.
-Ааа, искате да отслабнете.
(С подозрителен тон, сякаш ме обвинява в трафик на наркотици.)
-Да, четете ме като книжка за оцветяване.
-Но ти не си много дебела.
Онзи вид псевдокомплиментна опаковка, която те кара да искаш да убиеш човека с брадва, случайно паднала върху шала.
-Уви, благодаря, чест ме, избухнах ентусиазирано.
Виждам я да ме измерва донякъде предпазливо: тя не знае дали съм глупав или курва. Или и двете.
-И смятате, че мъжете заслужават да отслабнат заради тях?
(„О? Леля, ако изкачването по стълбите беше мъжки претенция, щяхме да се качим с асансьора до кабината.“
-Да, г-жо Също така си струва да им сложите силикон. И ботокс. И хиалуронова киселина. И каишка. Двойна.
-Човек ще ви разочарова и ще премине.
-Аз Никога. Извинете, имам да изкача още няколко етажа. Той каза, че обича, че на 3000 стъпки той ме взема като жена си.
Чувствам се зле, че се подигравам на стари хора. Бих предпочел да им се възхищавам и уважавам заради възрастта и мъдростта им. Особено когато - и ако - се прояви.