Владуц

Штефан Янку разказва за този, който му е избягал.

От fantefan Iancu
Време за четене: 5 минути
29 февруари 2012 г.

Предстоеше ми връзка с 13-годишно русо дете. Vlăduț (смених името, за да не създавам проблеми на истинските хора) беше хубав огън, нишките облизваха и нарязваха в купа, във всички нюанси на русите, които може да си представим, те винаги влизаха в очите му, откъдето той ги духаше в ъгъла на устата си. Той беше малко по-малък от мен и една година по-млад, защото това беше през ’93, а аз бях на 14 по това време.

Бях го насочил през двора на Общо училище №. 169 от Drumul Taberei и понякога седях отстрани на баскетбола или стената по време на почивки, само за да мога да го гледам през цялото време. Не след дълго разговарях с хлапето от 7-ми Б и не знам как го направих и какво му казах, че се сприятелихме на място.

Бях и доста доволен от себе си. Само няколко месеца преди това бях направил епохално откритие, че съм красиво момче. До пубертета (и след това) бях закръглено и палаво дете, винаги първо в клас, без родителите ми да ме питат твърде много за учене. Не бях много наясно с важността на външния вид, но веднъж се разстроих, защото една медицинска сестра, която дойде да претегли всички, ме беше накарала да „наднормено тегло“, а след това още няколко дни не разговарях с най-добрата си приятелка, защото тя се беше пошегувала. лошо по тази тема.

Но на 13-14 години, когато хормоните удариха, започнах да спортувам, изведнъж станах и станах стройна и пъргава като гущер. Гордеех се със себе си, особено в тухлената риза, която носех в клас в 8 часа сутринта, отворена за оголената ракла, заедно с дънки, прибрани в ботуши и торбичка с каки противогаз, пълна с касети на Nirvana и Obituary.

С музика, шеги и успешни кошници на паното в двора на училището, аз завладях и Влад. „Брат ми говори само за теб у дома, не знам какво си му направил, защото е толкова развълнуван, заведи го и на баскетбол“, един ден брат му, Тави, ученик в VIII -подобно на мен, в друг клас, без това да изглежда твърде съмнително за никой от нас. Бяхме започнали да се докосваме и аз винаги прокарвах ръка през косата на Владут, той ме хващаше за врата и се придържаше към мен при всяка възможност.

След това изминаха още няколко седмици и срещнах няколко негови колеги и започнахме да го изгаряме заедно в двора на училището, след като часовете приключиха. Надух първите си цигари, изиграх някакъв импровизиран бейзбол и завързах първите флиртове, закачки и клюки. В един момент забелязах, че колкото и да ми се струваше мил, Владът не беше много уважаван в класа си. Тя все още се шегуваше с него, но той винаги беше с усмивка на лицето и каскаден от смях и кикот. Той беше още дете и любимите му занимания тичаха в двора и се смееха без причина, или може би това се случваше особено около мен. Вече бях станал по-трезвен и семейството ми ми каза, че трябва да оставя леките книги за деца и да взема някои по-сериозни от библиотеката, затова започнах да чета „Големият самотник“ от Марин Преда, въпреки че бях убеден, че никога няма да имам търпение да завърши сериозен роман.

Идилията с Влад обаче напредваше през последните месеци преди лятната ваканция с никак плахи стъпки и образът му с разрошена коса беше започнал да монополизира фантазиите ми преди лягане. „Ела при мен след училище, просто ще поговорим“, казах му един ден. Той не ми даде ясен отговор и не дойде този ден, така че аз не настоявах.

Но след няколко дни той ме последва на път за вкъщи и аз се събудих на дивана в хола с него на ръце. Все още усещам фината й кожа под пръстите и пубисната миризма в ноздрите. Но по някакъв начин, в средата на леките и все още доста приятелски докосвания, той ми каза, че е разстроен, защото ще остане коректен на румънски. Току-що бях на секторния етап на румънските олимпийски игри и въпреки че не бях отишъл по-далеч същата година, нищо не ми се стори по-важно и по-възхитително от умението за литературен коментар и граматичен анализ.

Бях напълно шокиран, когато той ми каза, че е взел четири в тримесечната дипломна работа на румънски. В моя клас коригиращите бяха вид отхвърлени. Това означаваше повече, отколкото не беше научил, означаваше, че не е написал нищо или не може да се изрази писмено. Лек тръп от отвращение ме разтърси и изведнъж видях русия му смях в различна светлина и разноцветните му нишки престанаха да ми оказват влияние. Не отидох по-далеч нито този ден, нито друг ден.

Започнах да го избягвам в двора на училището и да му правя шеги. Накрая той разбра, че нещо се е случило и винаги спираше да идва там, където бях аз; Внезапно прекъснах всяка връзка, без да осъзная дали той е тъжен или засегнат по някакъв начин от внезапния студ. Тави ме попита дали ще се видим отново и аз му казах, че със сигурност ще се видим някой ден отново. Не мина по-малко от месец и аз се влюбих в един от съучениците на Владуш, Рареш, по-зряло брюнетно момче, с електрическо тяло от жребче и подходящо отношение.

Все още се чудя как бих могъл да пропусна един от малкото шансове за тийнейджърска идилия, само защото момчето не знаеше как да коментира на румънски; от много години насам не съм имал любов, макар че щях да мога да направя много гнусни компромиси дори за търкаляне на дивана. Не знам дали е добре или не, че не продължих да флиртувам по-нататък заради глупостите си скрупули, но все още ми липсват туфтите на Владуш, непосредствената привързаност на детето и несъзнателната чувственост и аз оттогава. Тези неща се случиха много преди хомосексуалността да съществува.

Видях го още веднъж, на автогарата от площад Могиоро, много след това. Беше се надигнал, вече не беше русокос и въпреки че го познавах особено по устата, смехът не беше същият. Издърпах му езика и той ми каза, че работи и че има приятелка, след което се качи в автобус. Гледах го дълго време.

Този текст се появи в поредицата "Не трябваше да бъде", проект от списание, в който повече мъже разказват за този, който ги е пропуснал.