Какво би се случило, ако марихуаната/всички наркотици бъдат легализирани?

Автор: CAPITAL/Дата на публикуване: 29-06-2009 18:06

Преди да отговорите на въпрос, добре е да погледнете какво включва. Вземете за пример въпроса със заглавието. Изисква ли усилие на въображението? Способност да отгатнете бъдещето? Всичко зависи от това, което според вас е ключовата фраза във въпроса. „Ще се случи ли“ или „легализиране“? Какво биха отговорили повечето хора на въпроса със заглавието? Повече от вероятно ще твърди, че ще се случи бедствие. Не би било трудно да се даде и

Преди да отговорите на въпрос, добре е да погледнете какво включва. Да вземем за пример въпроса със заглавието. Изисква ли усилие на въображението? Способност да отгатнете бъдещето? Всичко зависи от това, което според вас е ключовата фраза във въпроса. Дали е "би се случило" или "би било легализирано"?

Какво биха отговорили повечето хора на въпроса със заглавието? Вероятно ще твърди, че ще се случи бедствие. Не би било трудно да се дадат примери от историята. В Китай към 1900 г. почти една трета от мъжете са пристрастени към опиума. По-голямата част от хората вярват, че ефектите биха били пагубни, тъй като смятат какво би било идеалното състояние от гледна точка на употребата на наркотици: разбира се, свят, в който никой човек не консумира наркотици.

Аргументът срещу употребата на наркотици е прост: системната употреба на наркотици води до физическа деградация на тялото. Няма да поставя под съмнение това заключение. Нито идеята, че би било идеално никой да не употребява наркотици за забавление. Въпреки това впечатлението, че от тези предположения следва, че силата на закона трябва да се използва за потискане на употребата на наркотици, е погрешно.

Първата грешка се отнася до подхода към въпроса със заглавието. Ако мислим от перспективата на идеална държава, тогава започваме да се питаме само как реалното, несъвършено състояние може да бъде коригирано, за да го приближим до идеалното състояние. Този начин на мислене обаче губи ролята на институциите. Институциите, в истинския им смисъл, са правила (в този случай правила, които предвиждат прибягване/неприбягване до държавна сила, за да се избегне употребата на наркотици за цели, различни от медицински). Истинският ключ към въпроса за заглавието е за институциите като правила, а не за идеални държави. Институциите обаче имат последствия и, както ще споменем по-долу, имат свързани разходи.

Ако се придържаме към идеалната дискусия, се появява странен първи ефект. Много хора вероятно ще признаят, че в идеалния свят законът не трябва да забранява наркотиците. Те биха отговорили така, защото смятат, че в идеалното състояние хората така или иначе не консумират наркотици (вероятно защото са отговорни). Въпросът би бил веднага, че хората от реалния свят са несъвършени и законът трябва да блокира достъпа им до наркотици. Спорейки по този начин обаче, трябва да признаем педагогическа роля на държавата. Ролята на държавата би била да приближи индивидите възможно най-близо до идеалната държава. Подобно педагогическо състояние обаче ни води в поредица от сериозни противоречия.

Не можем истински да пропагандираме концепцията за педагогическа държава, освен ако не признаем, че хората са вечно обект на образование. Но могат ли да се лекуват зрели индивиди като малки деца? Трябва ли техните начини да се забавляват да бъдат наблюдавани и коригирани? Ако признаем, че зрелите индивиди са свободни и отговорни за своите действия, тогава държавата не може да бъде поставена в позицията на педагог. Колкото и да си вреди някой, употребявайки наркотици за забавление, няма причина да се отнасяме към тях като към незряло същество. Други могат да им забранят да седят зад волана, да работят с кранове под въздействието на наркотици и т.н., но не просто да се забавляват.

Очертаната по-горе перспектива е на либерална; но дори от гледна точка на демократ педагогическата държава няма начин да бъде оправдана. За демократа държавата трябва да бъде под контрола на индивиди, а не на лица под контрола на държавата. Педагогическото състояние предполага обширна система за надзор и намеса, която не се стреми да уведоми състоянието на общественото мнение - да му даде послушание - а "душевното състояние на населението", да го коригира.

Накрая бих коментирал накратко въпроса за преминаването към декриминализиране на употребата на наркотици. От тази гледна точка считам, че трябва да се обърне специално внимание на разходите: разходите, свързани с институциите, и разходите за политически преговори.

Основната грешка на тези, които използват закона, за да блокират достъпа до наркотици, е, че той не измерва разходите, свързани с институцията, която насърчава. Не са легални, наркотиците имат висока цена на черните пазари и водят до разцвет на бандитизма. Това е доста добре известно. Прекалено малко внимание обаче се отделя на разходите за поддържане на бюрокрация, натоварена с борбата с употребата на наркотици. Бюджетът на полицията, независимо колко голям е, е ограничен и разходите в една посока водят до по-ниски разходи в друга посока. Вместо да практикува ролята на държавен педагог, полицията би могла да отдели повече ресурси за залавяне на убийци, изнасилвачи или разбойници, които вземат нещата от домовете на хората.

Тези, които биха настоявали за декриминализиране на употребата на наркотици днес и утре, също не са много вдъхновени. При една демокрация има значителни разходи, свързани с договарянето на институционални промени. Първо, за мнозинството от парламента е много трудно да приеме пълната декриминализация. Въпреки това могат да се намерят компромисни решения. Например наркоманите могат да се регистрират и да избягат от лапите на черния пазар, без да бъдат насочени към употребата на наркотици.

Никой закон обаче не може да промени от днес за утре манталитета, който дава на държавата педагогическа роля. Този манталитет води до дефицит на индивидуална отговорност, който превръща прехода към декриминализация в процес, пълен със собствени опасности. Свободното общество е деликатна комбинация от индивидуална свобода и индивидуална отговорност, плод на щастливата комбинация от исторически процеси, а не на педагогическата намеса на държавата.

Михаил Раду Солкан
Проф. Д-р Философски факултет, Катедра „Политическа и морална философия“