Владимир Тисманеану

Вторник, 19 юли 2016 г.

/ tismaneanu "data-onclick =" "data-render-era =" 1 "data-render-year =" 2016 "data-render-month =" 7 "data-prev-era =" 1 "data-prev-year = "2016" data-prev-month = "6" data-next-era = "1" data-next-year = "2016" data-next-month = "8" data-caller-type = "ZoneArchive">

Прелюдията към унгарската революция - лято 1956

До лятото на 1956 г. стана ясно, че ударните вълни на 20-ия конгрес засегнаха всички държави от съветския блок. Най-силно бе отбелязано комунистическото ръководство в Унгария и Полша. Въстанието от юни Познан, което доведе до повече от сто жертви, доказа, че сталинисткият режим няма друго оръжие за оцеляване освен откровен терор. Борбата между ултрадогматичната фракция и тази, предлагаща политически и икономически реформи, се засили. Сталинските ястреби са изправени пред ревизионистките хрушчовци.

В същото време имаше възраждане на гражданското общество, особено сред студентите и интелектуалците. Много бивши сталинисти се отказаха от предишните си фанатични вярвания и възприеха тезите, които предлагаха хуманизиране на системата. Много бивши роби на „новата вяра“, както Милош нарича болшевизма, сега бяха отвратени от унизителна идеология. Мисля за Адам Важик и Колаковски в Полша, но също и за Геза Лосончи, Тибор Дери, Гюла Хай и Тамас Азел в Унгария.

В Будапеща местният малък Сталин Маташ Ракоши, пряко замесен в престъпленията на режима, включително убийството на Ласло Райк, усети как земята се изплъзва изпод краката му. Ракоси се опита по всякакъв начин да саботира новия курс и се противопостави на завръщането на правителствения глава на реформатора Имре Наги (министър-председател 1953-1955). Сега имаме документи относно усилията на Ракоши да убеди Съветите, че без него унгарската комунистическа система няма да може да устои. Има бележка от Климент Ворошилов, официалният глава на съветската държава, за разговори с Ракоши и отчаянието му от промените, предизвикани от 20-ия конгрес. На 6 юни отлъченият Наги навърши 60 години. Празнуваше се в тесен кръг в присъствието на антисталински комунисти, които по-късно ще играят ключови роли по време на революцията.

Антисемитизмът след Аушвиц

Кой би помислил, че в Полша могат да се организират погроми, след като на територията на тази нацистка държава се е случил чудовищният геноцид на европейското еврейство: унищожаването с помощта на модерни индустриални технологии на милиони хора само въз основа на техния етнически произход (дефиниран на основата на примитивна биология, по расистки критерии). Холокостът и ГУЛАГ (общ термин за масови престъпления, извършени от комунисти) завинаги ще останат символи на абсолютната деградация на човешкото състояние в тоталитарния ад.

Нацистките престъпления са вдъхновени от отклоняващата се идеология на расовата борба. Комунистическите заради класовата борба. В Полша поражението на нацизма доведе до налагането на Сталин на тотален режим, подчинен на Москва. Именно в това, което стана „Народна Полша“, бяха извършени зверства от цивилното население, вероятно с подкрепата на отдели от правоприлагащите органи, срещу евреи, завръщащи се от концентрационни лагери или места, където те бяха успели да се скрият (често благодарение на героични поляци). . Преди 70 години банди от жители на Киелце, включително полиция, войници и тийнейджъри, убиха 80 евреи. В книгата си "Страх" (Random House, 2006), за антисемитизма в Полша след Втората световна война, историкът Ян Грос, професор в Принстън, нарича експлозията на зверината в Киелце ХХ век “(Грос прави необходимото разграничение по отношение на„ кристалната нощ “, инициирана от нацисткото правителство). Непосредственият следвоенен антисемитизъм в Полша доведе до тероризиране на сега жертва и травматизирано население. Около 1500 евреи загинаха в резултат на хулигански атаки.

Това, което прави книгата на Грос шокираща, е фактът, че тези излияния на колективна омраза са се случили в страна, която е страдала ужасно от нацистката окупация. Милиони католически поляци са депортирани, малтретирани и убити. Човек би могъл да се надява, че след подобни преживявания, живяни от евреи и поляци, антисемитският антисемитизъм от 1939 г. щеше да смекчи. Очакваше се, че католическата църква, самата убита от нацистите, ще издигне гласа си в защита на онези, които отново са били обект на погромни действия. Фактът, че нова антисемитска вълна се проявява с максимална вирулентност, не е тайна. И все пак кардинал Август Хлонд, приматът на Полша, твърди, дори след погрома в Киелце, че поради ролята си в комунистическото движение самите евреи са създали тази опасност.

Това е митът за "юдеокомунизма" ("dydokomuna"), винаги използван от антисемитската пропаганда. Не отричам, че в полската комунистическа партия, както и в Румъния е имало влиятелни евреи. От друга страна, те не представляват еврейското население в тези страни. Малцинствата се бяха откъснали от собственото си малцинство, което горещо бяха изоставили на ренегата. Освен това много от тези евреи изпитваха поне двусмислени чувства към собствения си произход. Нито в Румъния, нито в Чехословакия обаче се случват погроми като тези в Полша след 1945 г. Отказвайки есенциалистки стереотипи като „всички поляци са антисемити“, професор Грос обяснява явлението чрез ясното или дифузно осъзнаване на вината на мнозина етнически поляци по отношение на колегите си евреи. Тези поляци знаеха колко виновни са за експроприациите, униженията, преследванията на тези сенки, сякаш са се върнали от другия свят. С омразата към завърналите се евреи, те придобиват доза самоуважение. Именно новата дребна буржоазия бе заела мястото на еврейската буржоазия, обречена на изчезване от нацистите. Етнорелигиозното недоволство беше перверзно свързано със социалното негодувание.

Някои рецензии в САЩ за книгата на Грос подчертават „вечността“ на полския антисемитизъм. В литературното приложение към Ню Йорк Таймс журналистът Дейвид Марголик заявява, че тезата на Грос не се противопоставя на доказателствата в собствената му книга, които биха оправдали позицията на бившия израелски премиер Шамир, за когото поляците наследяват наследствен („с майчино мляко“) антисемитизъм. Адам Михник отговори на тези абсолютизми, за които идеята за вечен антисемитизъм в Полша не признава реалностите на тази страна. Има достатъчно доказателства за предположение за миналото от полските интелектуалци и политическа класа, за да не попаднат в капана на вредния примордиализъм. От друга страна, антисемитските рецидиви в района на "Радио Мария", наличието на ясно ксенофобски фигури в сегашното правителство, показват постоянството на антилиберално и шовинистично течение. За тези хора евреинът по дефиниция е „разтварящ фактор“ и „печеливш“. Отслабен от поражението на нацизма, антисемитският мит продължава да се използва от пророците на ексклузивизма и нетърпимостта.

Владимир Тисманеану живее във Вашингтон, е професор по политически науки в Университета на Мериленд, директор на Центъра за изследване на посткомунистическите общества. От 1983 г., постоянен сътрудник на радиостанция „Свободна Европа“, през последните години автор на блог за историята на комунизма и извън него.

Той ръководи президентската комисия за анализ на комунистическата диктатура в Румъния - чийто окончателен доклад беше представен на президента Траян Бъсеску в парламента на 18 декември 2006 г. Година по-късно той редактира заедно с историците Дорин Добринку и Кристиан Василе публикацията на доклада в Humanitas Между февруари 2010 г. и май 2012 г., председател на научния съвет на Института за разследване на престъпленията на комунизма и паметта на румънското изгнание (IICCMER).

Възгледите на автора не отразяват непременно позицията на Свободна Европа.