Раждането на Иван

Във вторник навърших 37 години. Имах тежък ден, сутринта се кандидатирах за изследвания, след това останах в София три часа на детска площадка, след което се видях с приятел, отидох при семейния лекар, за да си взема предродилния отпуск и изпращане за майчинство, след това в офиса, за да се видим с колегите и да оставим документите, вечер в парка със София.

Бавачката на София не можеше да дойде в сряда, така че отново имах пълен и уморителен ден. Вечерта мъжът ме попита дали имаме план за раждане и знаем ли как ще се организираме, когато започна да раждам. Нямах план, дори не знаех как да го направя, при кого остава София, при кого отивам в болница, заложих няколко варианта, обсъдихме (отново) как искам да родя, каза той (отново) че не се справям добре, че трябва да избера цезарово сечение, казах нека да видя, да започнем първо.

„Както и да е, отнема повече време, утре не раждам, останете спокойни“, казах уверена.

Нощем не спях почти никъде, имах съмнително физическо състояние.

В четвъртък по обяд имах рутинен преглед в родилното. Сутринта усетих първите контракции, но те бяха нередовни и не ги забелязах. На контрола, изненада. Избърсана врата, разширение 3.

Д-р Дойна Михайлеску щеше да ме хоспитализира, казах, че ще се прибера вкъщи, за да взема някои неща, и ще остана в София. Лекарят каза, че е добре, че може да отнеме до 24 часа от този момент до раждането ми и че е важно всяка болка да се проследява по различен начин в областта на корема (т.е. да се обърне внимание на признаци на руптура на матката). Качих се в колата и потеглих бавно към дома. Имах контракции вече 6-7 минути.

Вкъщи сложих някои неща в торба, обясних на София, че ще извадя Иван от корема. Непрекъснато ме молеше да остана, щяла да лепи лепенки по корема ми, давала ми кремове, всичко друго, но да си стоя у дома с нея. Контракциите бяха вече на 5 минути. Мъжът се беше прибрал от офиса, за да ме заведе в болницата.

По пътя за 15 минути имах 4 контракции по 30 секунди, средно болезнени. Записах ги един по един.

При кралица Мария в родилното отделение вече ме чакаха, провериха ме, дилатация 4, хоспитализация, беше 16.00.

Преоблякох се, качих се до родилната зала с всичко. Дойде и моят лекар, който току-що беше свидетел на поредното естествено раждане. Говорихме за епидуралната. Тя каза, че не иска да го правя, а не да маскирам болката при спукана матка. Настоявах, че може би по-малка сума би била достатъчна, за да ми помогне, без да ме обърква. Имах дилатация почти 8 вече, контракции на 3 минути, бързо извикаха анестезиолога, който беше информиран за белег на матката, изследвания и т.н. Той ми монтира катетъра, беше 17:30.

След още 15 минути пълна дилатация. Епидуралният ефект също има своя ефект, в смисъл, че болката намалява с интензивност с, да речем, 30%. Значително във въпросните моменти.

Правя скоба тук, за да обясня нещо. От самото начало бях решен да опитам естественото раждане след спешното цезарово сечение със София преди две години. Реших да направя това, след като анализирах добре какво се случи тогава, след като разбрах какво се обърка, кой и какво можеше да направи по различен начин, за да мога да родя по естествен път. Заключенията ми бяха ясни (и сега, след като успях да родя по естествен път, знам, че бяха правилни):
- Изкуственото разкъсване на мембраните не е трябвало да се случи. Трудът напредна твърде бързо, твърде болезнено и безполезно, момичето не се включи правилно в канала, заби се в кост и остана там, защото:
"Не настоявах да сляза от масата." След като счупиха мембраните, те ме държаха на масата и ме караха да бутам, въпреки че детето не беше спуснато. Блъсках почти два часа напразно, със страшна болка, която ме умори твърде много и доближи детето до фетални страдания. Нито тя, нито аз бяхме готови да настояваме.
- Не си вярвах, разчитах на лекари, които не знаеха как да ми помогнат.
- Поисках цезарово сечение, защото всъщност бях изтощен, дори не можех да говоря.

Какво щях да правя различно този път? Да настоявам да постъпвам така, както се чувствам. Да приема епидуралната, да запазя енергията си за фазата на тласкане. За да стоите възможно най-дълго, за да помогнете на бебето да слезе. Не се оставяйте да се влияя от бързането или опита на другите в стаята: това е тялото ми, това е детето ми, мога, чувствам, знам. Знаех, че единствената в стаята наистина мислех, че тя може да прекрати тази лудост, може би лекарят, не съм сигурен. Със сигурност не, акушерките също не изглеждаха убедени, въпреки че се държаха безупречно.

След това дойде повратната точка. Имах чувството, че заспивам. И че матката ми боде по странен начин (сега знам, че не е било нищо, просто подсъзнанието ми се извинява). И казах, че не мога повече да натискам и искам да спя. За щастие и лекарят, и мъжът настояха да настояват, тъй като са много близки. И тогава си казах, да, прекалено близо съм, да, трябва да опитам отново. Поредната контракция беше напразна, но следващата лекарката ме вдъхнови и ме пореза. Чувствах, че това е моментът и се напънах както никога досега. Беше 7.40. Момчето изскочи като куршум, следващото тласкане избута краката му навън. Бързо го приех на гърдите, той започна да плаче. Погалих го, плаках, мъжът също плачеше, дори не знам. Ти го направи, каза той, аз казах. Тогава момчето започна да диша рязко и те го взеха бързо, сложиха го на лампата и кислорода.

Останах в стаята да шия. Сложиха още анестетици върху катетъра, но той не улови, също получих ксилин и лидокаин на местно ниво, но някак усетих целия процес. Д-р непрекъснато ми говореше, караше ме да й разказвам за блога, за София, помня сякаш насън, че просто говоря глупости. Но бях щастлив, въпреки че ме боли адски. Липсваше ми момчето, все питах за него, човекът ми се обади от неонатологията, за да ми каже, че е добре, че вече не е цианотичен, че диша и плаче нормално.

Когато шиенето беше готово, около 30 минути по-късно, доведоха Иван при мен. Сложих го на гърдите му и той стреля добре няколко пъти. Той е малък, много малък, почти преждевременно. Суровият ги разказва наоколо. Тя беше 2930 грама и висока 49 см, много по-слаба от София. Ако обаче беше останала до 40 седмици, естественото раждане щеше да бъде много по-трудно, може би нямаше да успея, тежкото бебе (над 4 кг) се счита за противопоказание при вагинално раждане след цезарово сечение.

Така. Д-р Дойна Михайлеску е много благодарна. Той пое със себе си риска от естествено раждане след цезарово сечение, слушаше молитвите ми в родилната зала, не ме бързаше, никога не поставяше зло пред мен, знаеше как да ми даде сила, когато му казах, че съм имал трябва ми. В един момент между контракциите, когато се почувствах уморен, му казах: Уморен съм и почти се паникьосвам, помогнете ми да продължа. И той ми каза как да дишам, какво да правя, преодолях добре момента. Дишането като цяло ми помогна много, както при овладяването на болката, така и срещу умората и страха, че нещо ще се обърка. Бях уверен, че ще се оправи. Подкрепата на лекаря, помощта на акушерката, присъствието на мъжа до мен имаше голямо значение. Знаех, че съм в добри ръце и видях, че работата ми се фокусира върху бебето и това, което трябва да направя.

Това е историята на раждането на Иван, която не е увещание за никого. Това е историята на нашата среща, която, макар и трудна, беше интензивна и красива, както мисля, че трябваше да бъде.